Третиран като крал, а след това ударен в небесата: Имайки предвид американския бейзбол

ПИТСБЪРГ (AP) — Не съм питчър. Но първия път, когато накарах татко ми да трепне с моята бърза топка, се почувствах като че ли бях пораснал този ден. Ръката ми най-сетне беше задоволително огромна, с цел да повлияе на траекторията на топката и да я ужили.

Беше 1978 година Бях на 10. „ Не знам какъв брой още мога да ги пипвам “, сподели моят към този момент застаряващ родител, който две десетилетия по-късно щеше да отхвърли, че е споделил нещо сходно, до момента в който не станах ПОНЕ на 14.

Колко деца са държали американска бейзболна топка, откогато някак си се сля да съществуват през втората половина на 19 век? Колцина са усетили тези бодливи шевове под пръстите си, до момента в който дланите им обгърнаха гладката бяла кожа? Колко са замахнали дребна бухалка — дървена, по-късно алуминиева, в този момент графитна — и са се свързали с по-мека бейзболна топка за по-малки деца, „ Т-топка “, и са усетили тази неповторима тръпка от кинетична сила и опция?

Бейзболът в последна сметка е обвързван с топката. В пантеона на националното развлечение прилепът и ръкавицата – колкото и значими да са – са единствено поддържащият актьорски състав. Топката остава вечно в центъра. Предене, люлеене, тъкане. Разпрашен, извисяващ се, липсващ.

Бейзболната топка сама по себе си е любопитен обект. Веднъж един умъртви човек, Рей Чапман, през 1920 година В днешно време десетки се употребяват в един мач от огромната лига.

Там той излиза недокоснат на полето от чантата на кръста на съдията. Оттам нататък тя се държи подробно, любящо и внимателно от един състезател, който подрежда пръстите тъкмо по този начин и третира кожената сфера като първороден за няколко секунди. След това се доставя на различен състезател, конкурент с огромна пръчка, който се пробва мощно да избие джуджеса от нея. Трябва да почувстваш тази дребна топка.

Когато се реалокирах в чужбина през 1979 година, срещнах възрастен мъж, който един път беше интервюирал Тед Уилямс, един от най-хубавите играчи в играта. Той — индивидът, не Уилямс — знаеше, че изпитвам носталгия по бейзбола. Когато извадих топката и ръкавицата си, той сподели нещо от рода на: „ Стига да имаш бейзболна топка, ти си вкъщи. “

Все още амбалирам по един съвсем на всички места, където отида. За мен това е капсулирана Америка — прогарям дупка в ръкавицата или джоба на якето си, изчаквам времето си, подготвен за идната огромна игра… на улов.

___

Тед Антъни написа за американската просвета за Асошиейтед прес от 1992 година насам. Тази история е част от повтаряща се поредност „ Американски обекти “, отбелязваща 250-ата годишнина на Съединените щати.